...запях как девойка подгоних, прегърнах,
а тя се в тръстика превърна.
Богове и човеци, тъй мамим се често,
тръстиката крехка строшава се лесно,
но дълбоко гърдите ранява.
Те плакаха всички със сълзи тогава.
Заплакали бихте и вие сега,
но старост и завист кръвта ви смразяват!
Заплакали бихте, че сладка тъга
струи от свирнята ми чудна.
Химн на Пан
П.Б.Шели
- Млък! Хич не ми се оправдавай! Мислиш, че не знам ли, кучко проклета, а?
Чува се някакво мънкане, после шум от затръшната врата и отново е тихо.
Мая стиска ръката ми и разбирам, че иска да ускорим ход, та по-бързо да подминем къщата на Карагьоза. Всеки ден е така у тях – викове, псувни, рев – отново и отново. И темата на скандалите е все една – изневерите на жена му. Нормален човек си беше Карагьоза, но като направи седемдесет и го пипна някаква – не знам, Алцхаймер ли е или друго име има, но го изби на ревност. Както казва Салибрям – то всички са ни подгонили братята, ама тоя са го настигнали. Като я погледнеш кака Дора, жената на Карагьоза, жал да ти стане – едно сбръчкано бабе, едва мести крака по тротоара, че и перде има на едното око и върти глава като сойка. Обаче за изкукалия Карагьоз тя е една долна развратница, която кръшка де с кого завари.
Мая ме поглежда с бялото на очите и знам какво си мисли. Засмивам се:
- Надявам се да не стана такъв, ама кой знае – ти за всеки случай подготви една папка с пълни самопризнания...
- А стига и ти сега! – и чука с кокалчетата на ръката по кората на едно дърво – Бай бабо, да не те среща мечка!
Не знам за другите, ама ние с моята жена нямаме проблеми с тези неща. Бяхме млади, много млади, като се взехме и помня, че преди мен имаше един ухажор – хубавец, от прилично семейство. Хубавец, ама нашата като вперила очи в мен – Иван, та Иван. Пък аз – от Чешме махала. Като кажеш от коя махала си и друго не те питат – името е като паспорт, автобиография и кръщелно свидетелство едновременно. Там, където преди са живели по-заможните – фабриканти, адвокати, чиновници – после се бяха настанили партийните другари и славата на тия квартали си беше непокътната. Непокътната остана и славата на Чешме махала – преди фукари, и сега – пак фукари. Винаги е имало една невидима линия, която разделя хората и им помага да си знаят мястото. И който ми разправя за равенство, демокрация и други такива, да има да взема – дълбока вода трябва да се гази, че да се иде на другия бряг. Газихме – някои изгазиха, други потънаха, а трети – уж газеха, ама все в кръг се въртяха.
Гласът на Мая ме стряска:
- Я виж кой ти маха отсреща!
На другия тротоар, подпрян на едно дърво и с вечната устна хармоничка в ръка се хили Панчо. Ясна е работата – сега ще каже – бат Ванко, дай някоя пара. И ще му дам, къде ще ходя – както казва Мая, аз почти съм го осиновил. Обикновено гледам да не изглежда като подаяние и го карам да свири пред сергията, ама всички си знаем кое какво е. Сега обаче бързо пресичам улицата, мушвам в ръката му една банкнота и се връщам при Мая. Продължаваме нататък, а зад нас се чува устната хармоника – опитва се човекът да изрази благодарност.
Панчо е с година по-голям от мен, но незнайно защо ме баткосва – бат Ванко туй, бат Ванко онуй, сякаш съм му по-голям брат.
Дойдоха да живеят в махалата в средата на шейсетте – там, където е било селото им построили язовир, а хората разселили по околоните села. Тогава баща му решил да се премести в града, с надеждата, че нещата ще потръгнат по-добре, отколкото там, из чукарите. Панчо беше ходил уж на училище, но май само до шести клас, та го записаха в нашия клас. Като сега помня – застанал малко зад учителя по физкултура, с въздълги ръце и широк, странично сплескан гръден кош, той внимателно ни оглеждаше изпод вежди. Не беше грозен, само чертите на лицето му бяха едри и грубовати, та изглеждаше страшен. Изглеждаше, но не беше – съвсем скоро разбрахме, че имаме сред нас една добродушна жертва, която ни служеше да упражняваме остроумието си върху нея. Селяк и горска маймуна – така го наричахме обикновено. Защото ние, мърльовците от махалата, си бяхме граждани, а и най-свестният селяк не струваше и пет пари пред гражданите. Сега се срамувам от тези дивотии, но тогава бяхме убедени, че сме една класа над Панчо и нему подобните.
Изкарахме прогимназията и се пръснахме – кой в гимназия, кой в техникум, а някои, като наш Панчо, просто започнаха работа. Не знам как, но се бяхме сприятелили с него и продължавахме да се виждаме редовно. Събирахме се в градинката между новите блокове, които стърчаха в единия край на махалата и се надлъгвахме – за момичета, за пушене, за подвизи и какво ли не, а Панчо сядаше отстрани и слушаше. Ставаше за всичко – защитаваше ни от по-големите, изслушваше внимателно глупавите ни хвалби и кротко понасяше подигравките – с една дума, чудо човек.
Другото чудо се появи в девети клас – Силва. Казвам появи се, защото така си беше – тя не влизаше някъде, тя се появяваше. И то така, че вниманието на всички беше заето единствено с нейното появяване. Че беше красива, беше, спор няма – височка, слаба, с тъмноруса коса и големи зелени очи, Силва слагаше в джоба си всички останали момичета. Но не красотата беше най-важното при нея. Всичко – от походката до начина, по който те поглеждаше като се обърнеш към нея, говореше само едно – аз съм принцеса, вие знаете това и ще го знаете винаги. Точка. Внучка на някакъв си там банкер преди девети, Силва беше от семейство, загубило всичко, освен гордостта си. Макар и обеднели, те много държаха на произхода си, а при Силва това беше нещо като фикс идея. Тя шестваше бавно по училищните коридори, момчетата точеха лиги подире й, а момичетата зеленееха от яд. Мнозина се пробваха с нея, и аз в това число. Няма да забравя това, което ми каза една вечер, когато си мислех че има шанс да станем гаджета:
- Нямам нищо против теб, даже те харесвам. Но...ние сме от различни светове и аз имам цел, която ще постигна – няма да позволя животът ми да се съсипе тук, с някакви смотаняци. Ще се омъжа в чужбина и ще се махна от тая страна. Съжалявам, но е по-добре да ти го кажа – няма шанс нещо да се случи между нас.
Трудно учех стихотворения наизуст, но тези думи мога и сега да ги изрецитирам посред нощ.
Обичаше да флиртува, но в мига, в който някой си въобразеше нещо, му даваше да разбере, че нейното благоволение не означава разрешение да си пъхаш ръцете тук и там. Бях свидетел на срещата между нашето чудо – Панчо и чудото на гимназията – Силва. Беше дошъл да ме вземе след училище и както се беше забързал през двора, налетя право на нея. Двамата спряха един срещу друг и се загледаха – брадичката на Силва сочеше едва ли не към небето, а Панчо стоеше вцепенен и само големите му юмруци бавно се свиваха и разпускаха. След десетина секунди тя се усмихна. Майко мила – ако на мен се бе усмихнала така, щях да умра начаса. Вероятно така орел гледа буболечка – в тая усмивка нямаше и грам топлинка, само снизходително презрение. Силва се обърна и бавно се запъти към улицата, а нашето чудо стоеше като побит камък и дори мисля, че не дишаше. С триста зора го измъкнах от ступора и го поведох към махалата – сякаш не човек водех, а каруца дърпах.
Силва се настани в панчовата глава и не остави там място за нищо друго. Каквото и да правехме, за каквото и да говорехме, накрая всичко опираше до нея. Беше в състояние с часове да слуша за Силва и само за Силва – принуждавах се да измислям всевъзможни случки, за да задоволя страстното му желание да знае всичко за нея. И не беше само това – взе да се навърта често край гимназията, висеше с часове в двора, само и само да я види. Осмели се да я заговори чак следващата година. Дотърча у дома силно възбуден, дръпна ме в килера и там с ликуващ глас прошепна:
- Говорихме! С нея!
Шашнах се:
- Стига бе! И какво ти каза?
- Нищо! Но се засмя!
Опитах се тогава да си представя тоя смях и тръпки ме побиха. Но за Панчо това беше щастлив ден, ден който му обещаваше сбъдване на всички мечти. Всички. А той имаше само една.
Не знам как го правеше, но се промъкваше сутрин рано в училище и преди първия час Силва почти всеки ден намираше на чина си цвете – понякога карамфил или роза, а понякога просто някакво дребно цвете, от тия дето растат в канавките. Тя никога не казваше нищо – взимаше цветето и внимателно го пускаше в кошчето за боклук. Никога никой не му каза за това, разбира се. Шантави хлапета бяхме, но не бяхме идиоти.
Някои неща са ясни – как, защо и дори кога ще се случат. Но винаги има последствия, които по никакъв начин не можеш да предвидиш – нещо като онзи номер с крилцата на пеперудата.
Завършихме гимназия, прекарахме едно чудесно лято в мечти и през есента, когато един по един взеха да ни привикват в казармата, Силва изчезна. Ходех тогава с едно момиче, което се кълнеше, че ще ме чака след войниклъка, та хич не се сещах за принцесата, но Панчо следеше изкъсо живота й и един ден мрачно съобщи:
- Няма я.
- Кой бе, кого няма?
- Силва. Няма я.
И започна да ме врънка да съм идел у тях и да съм питал какво става.
- Ами ако е умряла? – а в очите му сълзи едва ли не.
Не отидох у тях, но от съученички разбрах каква е работата. Мотаеха се тук някакви чужденци – изучавали живота в блатата наоколо, резерват искали да правят. Е, та сред тях бил и един млад поляк. Ама не бил чист поляк, а наполовина италианец. Както и да е, залюбили се със Силва, оженили се набързо и я отвел със себе си. Имаше си цел момичето, постигна я.
Дълго мислих как да кажа на Панчо, докато накрая Арата предложи да ме отмени в това. И нали си е голяма арменска уста, отишъл при горкия влюбен и изтърсил:
- Братче, а глей какви мацки има наоколо, какво си зяпнал в тая! Тя отпраши за Полша или за Италия – майната й! Хич да не ти пука, казвам ти аз.
А след около две седмици извадиха Панчо от морето – ни жив, ни умрял. Търкаляха го известно време из болницата и като се пооправи го пуснаха. Точно по това време армията ме лапна като локумче и цяла година не го видях. Майка ми писа, че бил добре, само дето още по-затворен станал и малко странно говорел. Колко странно говорел Панчо разбрах на другата година, като се върнах в отпуск. Тогава взе да ми вика бат’ Ванко и по всичко личеше, че ония часове в морето, докато се е давил, не са минали ей така. Уж не бяха много видими промените, но усещах, че не е съвсем наред. Тогава го видях и за пръв път с хармониката – за две години се беше ошлайфал и можеше да изсвири почти всичко, дори ако го беше чул само веднъж.
Каквото и да става, щом е жив човек търкаля се – кой нагоре, кой надолу и няма отърване. Приеха ме в университета, там се запознах с Мая, оженихме се, завършихме заедно и взехме да дълбаем коловоза, по който да премине живота ни. А в коловоза – малки радости, малки ядове – както се казва, ситни-дребни, като камилчета – деца си народихме, кариери уж правихме, такива ми ти работи. После дойдоха големите промени, нешата уж се завъртяха и пак си останаха същите. Същите си бяхме и ние в махалата – срещахме се редовно, само дето разговорите бяха за други неща. За всички беше така, освен за Панчо. Не, че говореше много за това, но ни беше ясно, че Силва продължава да е в главата му и той няма намерение да я пуска от там.
И така до две хиляди и пета, когато тя се върна.
Минавах веднъж по тяхната улица, гледам – позната физиономия, но не мога да си спомня. Жена някаква – по-възрастна от мен като че ли, посивяла, посбръчкана и свита в раменете. Не видях очите, но косата й висеше на фитили и въобще, беше малко тъжна гледка. Чак после, като минах няколко пресечки, се сетих – ами че това беше Силва, принцесата! Отидох веднага при Панчо да му кажа кого съм видял, но той, естествено, вече знаеше.
- Да, тя се върна! – Погледна ме усмихнато – И сега какво, а бат Ванко? Ми върна се бе!
Върна се тя, ама нещо не беше наред. Така и не разбрах какво точно е ставало през всичките тези години, но явно не е било нещо хубаво – личеше си и по външния вид, а и по приказките – разговорихме се веднъж на улицата, за няколко минути. И ако за нас тя беше жена, предизвикваща съжаление, за Панчо си оставаше същата – принцесата. Тя излизаше все по-рядко от къщи, все вътре, на прозореца седеше с един такъв, празен поглед, ще рече човек, умислила се е дълбоко за нещо. А нашият, има няма, все пред тяхната къща и все с хармониката – подпре се на някой зид и свири с часове. А отвътре никаква реакция. Поне аз така си мислех. Веднъж на чаршията му казах да зареже тая работа, че става за смях на кокошките, а той ме дръпна настрани, бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади една малка платнена торбичка.
- Гледай, бат Ванко, гледай!
Отвори отрбичката, а вътре – хартиени цветя. Малки, съвсем простичко изрязани с ножица цветчета, дори не бяха и оцветени. Погледнах го въпросително.
- Рано, всяка сутрин рано – ръцете му трепереха от възбуда – Всяка сутрин има пред вратата цвете! За мен! Нейната врата!
Зяпнах:
- Как така бе? Ама сигурен ли си...
Въпросът беше глупав – естествено, че са за него, той знаеше, че са за него и знаеше от кого са.
- И какво сега? – в този момент не бях сигурен кой е по-глупавият от двама ни.
- Нищо! Тя се върна и аз свиря. И имам цвете всеки ден!
Това продължава вече доста време. Панчо прекарва маса време на улицата пред къщата на едновремешната принцеса и все с хармониката. Торбичката му се напълни и сега има друга – по голяма. И е щастлив, да му се не види! За нея не знам. Надявам се и тя да е щастлива. Или нещо близко до щастието.
Продължаваме с Мая надолу по улицата, радваме се на слънчевия следобед и обсъждаме подаръците за внука – след няколко дни има рожден ден и задачата ни е да измислим за подарък нещо, което той няма.
- Ох, трудна работа – казва Мая – Натежах ли ти?
Пита, защото напоследък има проблем с тромбофлебита и куца с левия крак, та на всяка крачка отпуска тежестта си на ръката ми. Аз пък се сецнах преди седмица, като чистихме мазето от стари боклуци, та сега и двамата куцукаме и се клатим – тя на ляво, аз на дясно. Мая нарича това кандил-мандил, а Арата, като ни видя вчера, рече че приличаме на ония кучета-играчки, дето ги слагаха едно време на задното стъкло на колите и те смешно си клатеха главите.
Публикации
