ПЪТЕКА

Тъжен залез кърви над гората като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява, плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има, всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима, и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! - Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная, но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих, дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих - няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е, нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее, и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама, всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма, за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори-догорява, никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява, туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама, всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма, за да няма след тях и разлъка.

...Догорелия ден над гората нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата светозарната сребърна пяна...

(Пеньо Пенев)