***

Не ни ли писна да се изправяме всеки ден пред лъжи и да затваряме очи пред тях? Лъжи, които ни убиват, лъжи които ни разкъсват. Лъжи изречени от хората които обичаме, които ни обичат а понякога и от нас самите. Не ни ли писна да понасяме ударите и да мълчим, търпеливо да чакаме удар след удар... Да преглъщаме горчивината да се примиряваме.
И някак в това ежедневие осеяно с битки забравяме за какво се борим, какво търсим и към какво се стремим.
Ден след ден.. още един, и още един... борбата става навик.
Живота се превръща в тежест, тежест която ни дърпа назад. Да бъдеш нещастен е както да дишаш. А щастието дори вече не мислим за него, толкова далечно, нереално и непознато. Толкова ли е трудно да се усмихнем? Толкова ли е трудно да повярваме, толкова ли е трудно да бъдем щастливи?
...
 
Всеки ден се борим за това което имахме, това което искахме а понякога и за това което бяхме самите ние. Борбата може да бъде жестока, раните могат да бъдат дълбоки, болката изгарящо силна, но тази борба не може да ни погуби, единствените последици от нея са, че можем да се събудим по-силни и по-решителни.